Идеята за текста, който следва, се зароди внезапно. Преди няколко седмици, за първи път от бая време (година-две поне), се видях с трима от най-добрите ми приятели (макар и да сме се отдалечили много едни от други след това) от студентските години - Къндев, Илиянски и Ели. Впоследствие говорехме за какво ли не и, когато вече бяхме само трима,се подслонихме в една пицария. Късният следобед преминаваше във вечер, докато навън отшумяваше лека лятна буря, а ние се бяхме отдали на спомени и разговори, всеки за житейски обстоятелства и случки, настъпили междуременно. В един момент стана въпрос за кино (Илиянски, май някога най-голям привърженик на киното измежду нас, сподели, че вече почти не гледа нищо ново). Покрай това аз споменах анимацията - за "Джибли" и Миазаки, но това не ви говореше нищо. Уж щях да "хвърля" няколко линка във фейса в един от следващите дни. Но животът потече в обичайното си русло и сякаш не ми оставаше време да седна и да опиша нещата така, както ми се искаше. Но не съм забравил за тази вечер и думите, които следват по-долу напомнят за това. Вярвам, че колкото и да сме се променили, колкото и рядко да се срещаме, помежду ни е останала определена връзка, котяо се подновява всеки път, когато се видим. освен да се опитваме сред следите от самосотятелните ни животи да търсим остатъците от някогашното, котео ни е сближавало (и по някакъв начин да ги съживяваме) има и нещо друго, по-важно, което ни свързва - това са самосотятелните ни открития, частиците смисъл, които сме намерили, създали (това е най-ценното, но е рядко богатство) или открили по пътя си, а какво по-добро от това да ги споделиш с хората, които са ти близки? Дори да е като нещо простичко: "това е добро, мисля че ще ви хареса така, както на мен".
Ще започна малко отдалеч. Когато бях малък, предполагам, като всяко дете, харесвах рисувни филмчета: интерес, който вероятно става само по-силен по света, но за който нямаше кой знае колко възможности д се задоволи едно време (това може и да е за добро). След това дойде гимназията и студентските ми години, когато почти забравих за тези неща. Може би пазех спомени за, да речем, "Alegro non troppo" и някое и друго филмче гледано като дете с майка ми, но спомени смътни и без особено отражение върху тогавашните ми интереси. Може би нещата щяха да си останат така и щях да се превърна във възрастен, за когото анимацията е в най-добрия случай "детска работа" (достатъчно споделено и сега убеждение сред мнозинството у нас).
Нещата се промениха, донякъде случайно. Сега си спомням, че в края на 90-те, преди да вляза в казармата (т.е. в самия край на студенството) с няколко приятели (Радушев, Илиански) се отдавахме на интересите си към киното, редовно вземахме филми, които са ни се сторили интересни от местната видеотека. есто в тях, преди да осонвния филм имаше рекламни трейлъри за други филми. Та, в една от касетите, мисля че беше с любимия ми тогава двусериен телевизионен филм "Мерлин" (със Сам Нийл) попаднахме на трейлър на "Принцеса Мононоке". Тогава май на всички ни се видя интересно нещо, "котео трябва да се гледа". Но нещата се завъртяха и така и не гледахме филма, а впоследствие и самата традиция да се събираме и гледаме филми (заедно със самите видеотеки, бих казал) изчезна и всеки се насочи към своя живот.
Мина време и вече имах дъщеря - Мая. А децата са възможност за възрастния не само да познае нова форма на щастие (коят е способна напълно да го промени, какот и прозореца, през който гледа към живота и смисъла му), но и да се върне към много от (съзнателно или не) позабравените детски неща. Едно от тях е удоволствието от съвместното откриване на света, включително този, затворен между кориците на книгите (под формата на четене преди лягане или пък - когато навън времето е лошо и сте се сгушили под одеалото и заедно бродите по пътищата на други светове) или разкриващ се на екрана на монитора (временно превръщаш се в телевизионен или кино екран), или пък в света на играта (щастие, за което може би ще стане въпрос друг път). Това така или иначе щеше да ни доведе до популярните щатски анимации за деца, които човек с малки деца около себе си трудно би подминал, но още преди Мая да стане достатъчно голяма (а след това да се появи и Алиса), за да започнем да гледаме, открих, че анимацията може да бъде и много по-богато и различнро изживяване. Сс сигурност това оказа влияние на Мая, която вече е самостоятелна, но отдавна извършва самосотятелните си пътеествия и понякога (това ме прави щастлив) споделя с мен собствените си открития.
По това време работех в една езикова школа, а един от тогавашните ми колеги се оказа фен на японската анимация. Тогава "аниме" пораждаше у мен някаква смътна и не много чиста представа (някакви древни спомени от 2-3 неща, минали в социалистическа България, когато бях малък, плюс споменатия по-горе вече полузабравен трейлър). Този колега ми даде диск с "Ghost in the shell" (оригинала, от 1994 г.) и това ми подесйтва като откровение. Оказа се, че "аниме" може да означава и много добра анимация от онзи на практика вечен тип (за които преди освен споменатия "Алегро нон тропо" май не бях гледал нищо друго). От този първи филм започна сабственото ми откривателското ми пътешествие из света на анимацията (далеч не само японска, макар и тогава - предимно създадена в тази далечна страна). Този път не бе изцяло самосотятелен, един друг приятел от един исторически форум навремето ми даде списък с "добри неща, които наистина се оказаха такива и за мен. Разбира се, след първоначалното стъписване се оказа, че както и следва да бъде (така е винаги) бисерите са рядкост имного по-често човек попада на обиконвени песъчинки, да не говорим за калта. И не рядко отдалеч изглеждащите ярки камъчета гябут цвета си, щом ги извадиш от водата и погледнеш отблизо. Но това ми позволи да оценя "насочването", особено когато става въпрос за огромно море от заглавия, в което само тук-таме се срещат добрите неща, а истинските откровения са рядкост. Но пък променят вкуса и възприятията ти.
Това въведение ми е необходимо, иначе за мен един текст е като огледално зрънце - опитваш се да стигнеш до него, за да го започнеш, но виждаш само отражението си и не можеш да намериш вход. Обикалям, опитвам и ако се получи, успявам да открия малка пролука, по която да поема в охлювната черупка. За да се получи, трябва да започна да редя букви.
Разделил съм ги в три части, донякъде условно. Първо, става въпрос за любимото ми студио Ghibli и нещата на Хайо Миязаки (Hayao Miyazaki) и Исао Такахата (Isao Takahata). Второ, всякакви условно (или не) детски анимации - далеч не само японски. и накрая, нещата за възрастни, защото с времето открих, че анимацията съвсем не е само медиум за разказване на детски истории (не че добрите детски истории не са универсални така или иначе). Ще става въпрос предимно за японска анимация, но не само. Ясно ми е, че вероятно във всяка страна има хора, които създават добра анимация, също както ми е ясно, че със сигурност в произволите и капризите на откъслечните си търсения съм порпуснал много неща. Така се случи, че освен японска, попадал съм на добра френска и отделни други анимации. Мисля че всеки филм, за който ще стане въпрос по-долу може да се открие в интернет (поне аз така съм откривал повечето от тях). За по-лесна ориентация ще привеждам връзки към основния сайт, който ползвам в пътешествията си (зад а откривам подходящи неща) www.imdb.com . Друго уточнение - това съвсем не е някакъв изчерпателен списък, а по-скоро нещо като пътеводител за начално ориентиране.
Отделям ги в самостоятелна секция, защото за мен са нещо отделно - най-вече филмите на самия Миязаки (независимо създадени с Ghibli или преди това). Те са нещо отделно, според мен, вечно и общо човешко (колкото и изтъркано да звучи последното) и някак съвсем чисто - по детски, и заедно с това - мъдро. Продукт на мъдър, но жизнен старец, котйо същевременно е ентусиазирано малко дете, тичащо сутрин по морския бряг. Почти всеки от филмите му може да се гледа дори и от малко дете (и да е разбираем дори без превод, поне в по-голямата си част) и заедно с това да е интересн за гледане от възрастен. Става ясно, че съм негов "фен", горещ привърженик, който съжалява, че не може да гледа отново филмите му за пръв път, но пък може да завижда благородно и се радва за приятелите си, които евентуално ще срешнат това преживяване :). След това ще изброя други неща на негови колеги (както и на сина му) пак от същото студио, които си заслужават да се видят.
дна интересна особеност на филмите им (която лесно ще забележите, ако ги изгледате) е в подхода към "актьорите": те се отнасят към рисуваните герои, които създават общо взето както към реални актьори, които избират за различни роли във всеки следващ филм. Затова в различните филми попадате на едни и същи лица, но играещи различни (макар и поднякога сходни) персонажи. Друга особеност е реалистичността на картината (в повечето филми), особено на случващото се из фона. И, разбира се, "фирмената" особеност на Миазаки, котяо присъства в кажи-речи всяка негова история (а макар много от филмите му да имат някакъв литературен първоизточник, почти винаги той го променя по собствен вкус и разбирания, така че по-скоро го използва като основа за историята, която иска да разкаже): силна главна женска роля. Това ги прави особено подходящи за гледане от момичета, според мен (поне с моите дъщери определено беше така). Друга характерна особеност, която много ми допада (отново е кажи-речи универсална за него) е, че макар да разказва приказни или приключенски истории (повечето са такива), в тях много рядко присъстват антагонисти (особено пък изцяло отрицателни - макар и да се срещат и такива, подобно на Лепка (от "Конан") или полковник Муска (от "Лапута"), във всички случаи те са сложни образи, всеки със собствена мотивация зад постъпките си, а в много случаи въобще липсват отрицателни персонажи - вместо това има силни личности , всеки със свои идеи, за които се борят (като лейди Ебоши, Мононоке, Джиро или боговете-животни от "Принцеса Мононоке"). При това, всичко това е естествена част от света, а не е продукт на някаква нарочно внесена отвън идеология или изискване. Това ги прави особено подходящи за деца, защото не им спестява сложгността на света, като същевременно ги запознава с ярки личности, от които да се вдъхновяват и които да се опитват да разберат.
Подреждането по-долу не следва някаква градация, то е продукт на извивките на паметта ми. За всеки филм ще пиша за колко големи деца е подходящ, с цялата условност на подобно определение, защото зависи от конкретното дете и неговия опит със средата, по-скоро ще споменавам горе-долу колко голяма е била вяска от дъщерите ми, когато сме го гледали, сподиряно от мнението ми за анимацията - с цялата условност на всяка такава преценка.
Постапокалиптична приключенска история със силно екологично послание. Хиляда години след апокалипсис (окончателна война, унищожила технологичната цивилизация) оцелелите живеят в малки феодални общини, притиснати между Джунглата и Киселинното море, сплотени около малкото (и намаляващи) чисти земи, на които все още е възможно земеделие. Историята се развива около Долината на вятъра, една от тези малки феодални държавици, разположена в дълбока планинска долина, гледаща към морето и защитена от "отровите на джунглата" от постоянни ветрове. Джунглата - породен някога след апокалипсиса феномен, съчетание от чуждопланетно изглеждаща растителност и гигантски насекоми, които заедно формират своеборазен гещалт - нещо като природна "цивилизация", която изглежда да се съпротивлява активно на оцелелите хора и да разширява обхвата си. Хората, живеещи около нея са се научили да използват част от ресурсите й (от черупките на гигантските омо - главните защитници на джунглата, правят много от оръжията и инструментите си), но заедно с това са в постоянна опасност от ранообразните полени и прочее отровни за хората миазми.
Историята е интересна и динамична, но заедно с това сравнително сложна: има политика, всяка от "силите" в нея има своя мотивация и липсват ясни отрицателни персонажи (на пръв поглед Кушана може да влезе в тази роля, но бързо става ясно, че нещата са по-сложни (и балансирани от патриотите от Пехте, готови на всичко, за да унищожат окупаторите - дори и да унищожат собствената си земя; дори и "Божият воин", час тот "старата технология" е неутрална сила) и изпълнена с интересни герои - както самата Наушка (много силен образ), така и тези, с които тя се сблъсква по пътя си. В края има лек момент на deus ex machina (в комикса, който е завършен покъсно Миазаки го избягва, но мисля, че във филма няма как да се постигне завършек иначе), но си е на място все пак.
Филмът става за деца, но трябва да се има предвид, че в него има и някои мрачни моменти и насилие (хората, дори и на ръба на оцеляването са способни да водят воини). Мая и Алиса са го гледали на 8 или 9 годишна възраст, разбира се, не се мина без сълзи на моменти (но това си е част от всеки хубав филм). Мисля че има какво да научат от историята и героите в нея (отново, както във всеки филм на Миазаки). Музиката - впрочем, както във всеки филм на Ghibli, е много добра (дело на един японки музикант с псевдонима Джо Хисаши). Горещо го препоръчвам.
Отново приключенска история в основата на която стои старата приказка за Лапута (от "Гъливер") като гигантски летящ остров, събра л в себе си богатства и технологични чудеса. Приказката е малко по-детска от "Наушка", сетингът е стийм-пънк с множество фантастични летящи машини. Има въздушни пирати (с решителна и сурова матриархка начело), военни, стара и забравена лапутанска фамилия и момче и момиче, чиийто приключения проследяваме. Всичко започва с бягството на Шийта (главната героиня) от въздушен кораб, нападнат от пиратите (където тя самата е пленник на някакви цивилини агенти), след което тя пада, но не загива, носена от силата на вълшебния си медалион и е спасена от Пазу - сирак, чирак на механик на парна машина в едно малко миньорски индустриално поселещи. Оттам започва една поредица от бягства на косъм - преследват ги както въздушните пирати, така и военните, където на заден фон се мярка вероятно единствения очевидно отрицателен герой, на коогото съм попадал във филм на Миазаки (важна клечка в тайната полиция, но и човек със собстевни амбиции спрямо Лапута).
Отново е пълно със запомнящи се герои, като се започне от жителите на миньорското градче - майсторът на Пазу и съпругата му са решителни хора, мени се през самотникът-миньор, обитаващ изоставените тунели с "левитационни камъни" (основата на летателната технология в света на филма), главатарката на въздушните пирати и се стигне до роботите от Лапута (на моята Алиса все още "роботчето" й е любим персонаж и сума сълзи се изляха, когато загина). Има нещо Жул Верновско във филма - прекрасен филм за деца. Мисля че спокойно може да се възприеме от дете от 6-7 години нагоре.
Идеалният детски филм - подходящ за почти всякаква възраст (моите дъщери са го гледали за първи път някъде на 4-5 годинки, Алиса май и по-малка). Проста история: едно семейство (баща, преподавател в университет, с две дъщери: едната в училищна възраст, а другата на около 4-5) се премества да живее в провинцията )Япония, някъде 60-те или началото на 70-те години), за да са по-близо до майката, която е болна (не става ясно, но вероятно туберколоза) и е в санаториум наблизо. Започва с пренасянето им в малка дървена къщичка, с голяма градина, храсталаци и огромно старо камфорово дърво. Зопознават се със съседите, като старицата им помага да се настанят и гледа момичетата.
Историята се развива предимно от гледната точка на малкото момиченце, което открива, че си имат необичаен съсед (или даже съседи) - един голям и двама по-малки магически духове, които обитават камфоровото дърво. Единият, огромен пухкав и добър се казва Тоторо и в хода на историята децата (само те го виждат, разбира се) се сблиават с него и той им помага накрая. Проста и трогателна история с точно нужното зрънце детска магия. А оттогава и досега вкъщи Тоторо ни е любим герой (многократно рисуван), а Алиса често оприличава цялото ни семейство на тоторовци ("ти си гооолееемия Тоторо, мама е синия, Мая и малкия сив и аз съм най-малкия, белия"). У Тоторо има нещо от героите на Туве Янсон.
Това е един от любимите ми сериали и много съжалявам, че не съм го гледал като дете. И съжалението ми има своето оправдание, защото е от 78-ма, т.е. теоретично бих могъл да го гледам, да речем, на 10-годишна възраст (тоест, 84-та). Но е нямало как това да се случи, разбира се.
Магическа комбинация от Жул Верн (много) и Астрид Линдгрен (много по-малко, но е там). Отново постапокалиптична история (но този път ставаме свидетели на окончателната война, макар и повече в отравяращата анимация и отчасти в първия епизод). Група учени създават ракета, с която се опитват да избягат , напускайки земята, но не им се получава. Ракетата пада на земя, която в резултата на катаклизма се превръща в малък остров насред океана. Постепенно учените измират от болести (радиация), но не и преди да се роди момченце - главният герой в историята, - котео кръщават Конан. Той и последния оцелял възрастен учен живеят на малкия остров, като Конан е идеалният малък герой - притежава свръхсила (и впечатляваща способност да оцелява), нещо като малка версия благородния дивак, като същевременно е безкористен и добър. Всичко е прекрасно, докато в един момент на острова не идват представителите на оцелялата цивилизация (малка империя на име Индустрия), които преследват едно момиче. Това са първите хора, които Конан вижда и, естетвено, е много изненадан, но междувременно влиза в конфликт с тях и те убиват "дядо" му (посленият останал жигел, а той решава да се опита да ги преследва, за да спаси момичето.
В резултат на това имаме приключенсак история, точно каквото е нужно на едно момче на тази възраст (8-12 години), изпълнена с различни острови и герои, някои пречат, други помагат (особено забавен е истинския дивак Джимши, с когото Конан става приятел). Сериалът си струва гледането - всичките 26 серии.
Темата на филма е израстването и отделянето от дома. Кики е девойка-вещица в един свят доста наподобяващ нашия от, да речем, началото на XX век. Традицията в семействата на вещиците е щом момичето навърши определена възраст да се отдели от дома, да намери друго населено място, където да стане вещица (или да намери своето място в живота). Кики се мести в големия град, където си намира работа не като вещица, а като куриер, използвайки летящата си метла, подпомагана от говорещия котарак Джиджи и различни хора, с които се запознава. Естествено, следва криза.
Мисля че от 6-7 годишна възраст (т.е. когато тръгнат на училище и се сблъскът (макар и временно) с концепцията за живот извън дома) децата вече могат да разберат темата - ако не и в цялата й дълбочина, то достатъчно.
Това е един от любимите ми филми на Миазаки! Адриатика, края на 20-те и началото на 30-те години, но такъв, какъвто не е бил никога (но би могъл да бъде): между живописните островчета сноват въздушни пирати на разнообразни летящи лодки и покрай тях има цяла култура, избягала от държавните граници, независима. В центъра й е хотела на Джина, неутрална територия, където могат да се срещнат въздушни пирати, правителствени пилоти, американски търсачи на приключения и самия Порко - известен ловец на глави, излитащ със своя червен хидроплан-изтребител (с който лови пиратите). Порко е човек с прасешка физиономия, превърнал се в прасе някъде в края на голямата война, в която участва като пилот и губи много от приятелите си (историята е вдъхновена от един от азказите на Роалд Дал). Но на хоризонта се появяват облаци - новата (фашистка) Италия иска да контролира тази "бандитска" територия и да премахне "свободните пилоти". Но както самия Порко казва - "По-добре да си прасе, отколкото фашист!" (и - ако едно прасе не лети, тогава ще си остане просто прасе).
Прекрасен приключенсик филм с (показващи се тук-таме, ненатрапчиво) по-сериозни теми. Препоръчвам го горещо, става и за възрастни, и за деца.
Древна екологична легенда, развиваща се в някогашна Япония, разкъсвана от вътрешни конфликти. Последният остатък от древните гори, покривали някога цялата земя е Магическата гора, в която все още бродят древните животни-богове: гигантски почти безсмъртни създания, които предвождат вяско своето племе и са обединени от грижата за Природата, а над всички тях е Духът на гората, сложно създание, което по изгрев се превръща във вълшебен елен, даващ и отнемащ живот, а през нощта е гигантска почти безплътна сянка, която броди по света.
Но до гората има богати залежи на желязна руда (голяма ценност в Япония) и там лейди Ебоши е построила "железният" град - миньорски град, който е под контрола на жени (бивши проститутки, чийто договори лейди Ебоши изкупува, за да ги освободи) и прокажени майстори на мускети. Но към богатствата на Железният град се домогва господаря Асано - един от местните даймьо, а някъде там се мярка и монахът Джиро, воден от собствени амбиции.
Лейди Ебоши иска да премахне гората, за да развие Железния град и да финансира своята освободителна мисия (тя се възприема като противник на древните животни-богове, които пречат на прогреса), а има и важна задача - да защити своите от самураите. Срещу нея се изправя принцеса Мононоке (чудовище), "принцесата" на чудовищата, която не е никаква принцеса, а дете, изоставено от родителите си по време на атака на горските пазители и отгледано от Моро, гигантска вълчица-бог, предводителка на малобройното племе на вълците. Мононоке не се възприема като човек (т.е. тя е своеобразна версия на Маугли), а като защитник на гората и омразата й е насочена към Ебоши, която за нея въплъщава желанието на хората да култувират и премахнат цялата дива природа.
В този конфликт се намесва Ашитака - последният принц на изолирано живеещо далеч на север племе - последните потомци на някогашните коренни жители на Японските острови, прогонени от нашествениците преди векове. За да защити селото си той убива един демон, който се оказва някогашен бог, предводител на племето на глиганите, побъркан от куршума в тялото си, изснрелян от лейди Ебоши. Ашитака е прокълнат и изоставя селото и хората си, за да търси гората с надежда, че нейният Дух може да го излекува. Прекосява разкъсваната от войни и бедствия територия, яздейки червения си елен Якул (и копитвайки се да скрие самоличността си) и накрая намира Магическата гора. Със своя "поглед напомътнен от омраза" вижда какво се случва и се опитва да разреши конфликта.
Великолепна, епична приказка на фона на прекрасна природа. Темите са достатъчно зрели, да не говорим, че има и графично насилие (не самоцелно а просто като неизбежна част от историята), така че не е подходящ за малки деца. За сметка на това - великолепни герои, несъвършени, всеки със своите си причини и мисия в света и история, която дава етичен примери и има на какво да научи не само децата, но и възрастните (особено по отношение на омразата и войната). Горещо го препоръчвам. И Мая, и Алиса (всяка на свой ред) са го гледали, мисля някъде на 8-9 годишна възраст всяка, със съответните пояснения от моя страна. И от време на време го гледаме отново - заслужава си. Алиса особено много обича кодамитата - малките бели дървесни духчета, обитаващи наистина старите и големи дървета.
Още един филм за израстването и промяната от зависимо от родителите дете към самостоятелен човек, способен сам да взема своите решения. Подходящ е за деца (8 и нагоре, ако съдя по моите). Отново е приказка, но различна. Чихиро (главната героиня) е момиченце, вероятно някъде на 8-9 години (вече в училище, но не много голяма), нейните родители се местят в нов град, а тя ще трябва да свиква с ново училище (и дали заради това, или по характер, тя е плаха и нерешителна). На път за новата къща баща й обърква пътя и с колата се озовават на древен горски път, покрай който се забелязват стари, покрити с лишеи статуи на разни местни богчета. Родителите й решават да разгледат мястото, на което попадат, въпреки протестите на Чихиро и без да искат преминават в друг свят, свят на богове от всякакъв род, което, естествено, има своите последици. За да спаси родителите си, на Чихиро и се налага да преодолее страховете си и да се научи да бъде самосотятелна в една доста трудна обстановка - банята за богове и духове на Юбаба - нещо средно между нашенска вещица и магьосница. Въпреки че в банята няма хора (дори редките служители, които външно приличат на такива не са) и е пълно с какви ли не странно изглеждащи създания, но животът си е живот и нещата не се отличават толкова много от което и да е предприятие.
Хубава история, с много въображение и подходящ край. Става за деца, не мисля че има нещо кой знае колко сложно за въприемане, особено ако има кой да го обясни и няма някакви неподходящи неща (не и такива, които ад не се срещат така или иначе във вълшебните приказки).
Още една прекрасна вълшебна приказка за земя, в която има както магьосници, вещици и вълшебства, така и парни машини, оръдия, картечници и бомбардировачи. Филмът е по английска детска книга (има я на български), но Миазаки е взел само основните очертания от нея и е създал нещо свое (както прави всеки път, когато работи по някакъв външен текст). Историята е за Софи - скромна малада майсторка на шапки, която по прищевка на Вещицата на пустошта е превърната в старица. Тя се отчайва (и нищо чудно) от случилото се и бяга в пстоща, където попада на Крачещия замък на магьосника Хау, в който успява да се настани като чистачка (с помощта на едно своеобразно плашило-ряпа).
Междувременно, започва война със съседната държава: съвременна тотална война, с бомбардировки на гардове и всички останали моредни "красоти"... Красива и увлекателна история, на моменти с някои тъмни уклони, но отново става за деца (и, колкото и дае странно, пак липсват отрицателни персонажи). МИсля че спокойно става за дете над 8-9 годишна възраст (моите и по-малки са я гледали).
Това е чисто детска история без никакви условности. Миазаки е взел историята за малката русалка и е направил свой, много по-светъл и весел вариант. Красива, ярка и напълно детска анимация.
Това е филм поне за младежи, а по-скоро за възрастни. Бих казал, че вероятно е най-сериозният филм на Миазаки (и, засега, последния му завършен, след който (за пореден път) се пенсионира, но чета че пак прави нов филм, дано му стигне времето, зад а го завърши). Във него са съчетани две истории - от една страна, биографията на създателя на изтребителите Зеро (и точно заради това в азия имаше противоречия около филма - напълно неоправдани, но достатъчно типични), а втората - един литературен разказ от първата половина на миналия век (японски) - история за болна от туберколоза (далечно напомняща за "Вълшебната планина").
Филмът проследява, отчасти и в донякъде приказна форма пътя на авиоконструктора от детските му впечатления (особено впечатляващо е голямото Токийско земетресение) до големия му успех ("Зеро"), като на заден план се развива личната му история, напълно измислена - плод на въпросния несвързан с нея разказ, но много добре съчетаваща се с посланието на филма: за сблъсъка между желанието за полет, за създаване на добре направени самолети и ужасите на войната (това за какво могат да се използват тези самолети). Хубав и поучителен филм, но не детски.
Това е от ранните филми на Миазаки, преди Ghibli, при това, по вече утвърден "франчайз" (Арсен Люпен Трети, популярен в япония комикс, по който и сега правят анимационни филми). Естествено, Миазаки го превръща в нещо свое и този филм носи типичните черти на неговите истории. Включих го, защото историята е приятна, подходяща е за деца (приключенска и много динамична) и завършва подходящо. НА Алиса и е от любимите филми все още.
Кажи-речи най-доброто тук е на колегата (и май донякъде е бил и нещо като ментор на Миазаки) - Исао Такахата. Филмите му не са детски, макар че "Пом Поко" става и за деца (но ще им е тъжно). Бих ги определил като сериозни драми, които използват анимацията като медиум, но биха могли да бъдат и игрални. Впрочем, някои - като "Принцеса Кагуя" са изключително красиви като рисунък - и оригинални, т.е. това, че са анимации им е от полза. Останалите са други филми на Ghibli, както на сина на Миазаки (Горо Миазаки - от когото в началото май очакват да "запълни" обувките на баща си, неуспешно, но впоследстиве развива собствено виждане за нещата), така и на други режисьори. Не са толкова добри, колкото филмите на Миазаки, но са качествени неща.
А ако ви хареса, можете да видите и скорошния сериал по него - бих казал, че не само запазва технологията на оригинала, но и духа му (поне в общи линии): The Dark Crystal: Age of Resistance, 2019, 10 серии)
Вероятно (след Миазаки) един от любимите ми японски създатели на анимации (въпреки че има и игрални филми, анима;циите му са по-добри, според мен): мрачни, зрели, НФ.
Тук Оши е само сценарист.
Отделям ги в самостоятелна категория, защото Сатоши Кон ми се вижда много интересен режисьор - филмите му определено са за възрастни (заради темите, кито няма да са разбираеми или интересни за деца). Много ми харесват и въпреки , че мога да си ги представя (сравнително лесно) като игрални филми (е, с изключение на "Паприка", която би била сложна откъм техническата страна и няма да изглежда така, както е), мисля че много печелят от това, че са анимационни.
Това е специално за теб, Илиански - филм по "Още един ден живот" на Ришард Капушчински, смесица от документални кадри (предимно снимки от тогава и сегашни кадри) плюс 3Д анимация за по-голямата част от действието. Добре направен филм, бих го сравнил с "Валс с Башир". Естествено, не става за деца, но то си е ясно.
За контакти: vvpeev[маймунка]gmail.com
Последно обновяване: 08.2020
gollum © 2020 г.